Глава 101 Джнани нито се вкопчва, нито захваща

Питащ: Как действа един джнани, когато иска нещо да бъде направено? Прави ли планове, обмисля ли подробностите, изпълнява ли ги?

Махарадж: Джнани вниква в ситуацията напълно и веднага знае какво трябва да се направи. Това е всичко. Останалото се случва от само себе си, при това до голяма степен несъзнателно. Отъждествяването на джнани с всичко, което е, е толкова пълно, че по същия начин, както той откликва на вселената, вселената откликва на него. Той е абсолютно уверен, че след като една ситуация е била разпозната, събитията ще се задвижат в адекватен отговор. Обикновеният човек е персонално загрижен, той пресмята рисковете и шансовете си, докато джнани остава невъвлечен, сигурен, че всичко ще се случи така, както трябва; и няма особено значение какво се случва, защото накрая възстановяването на баланса и хармонията е неизбежно. Сърцевината на всичко е в покой.

П: Разбрах, че личността е илюзия и будната непривързаност, без загуба на идентичността, е нашата допирна точка с реалността. Бихте ли ми казали, моля, в момента вие личност ли сте или себеосъзнаваща идентичност?

M: И двете. Но истинското Себе не може да бъде описано, освен с термини, предоставени от личността, термини за това какво не съм. Всичко, което можеш да кажеш за личността, не е Себето, и не можеш да кажеш нищо за Себето, което не би се отнасяло до личността, такава, каквато е, каквато би могла да бъде, каквато трябва да бъде. Всички притурки са личностни. Реалното е отвъд всякакви притурки.

П: Може би понякога сте Себето, а понякога личността?

M: Как бих могъл? Личността е това, което изглежда, че съм за другите личности. За себе си аз съм безграничната шир на съзнанието, в което безброй личности се появяват и изчезват в безкрайна последователност.

П: Как тази личност, която за вас е съвсем илюзорна, на нас ни изглежда реална?

M: Ти, Себето, което е коренът на цялото съществуване, съзнание и радост, придаваш своята реалност на всичко, което възприемаш. Придаването на тази реалност неотменно се случва в настоящия момент и в никой друг, защото миналото и бъдещето са само в ума. „Битието“ се отнася само до сегашния момент.

П: Вечността не е ли също и безкрайна?

M: Времето е безкрайно, въпреки че е ограничено, вечността е в мигновеното настояще. Ние го пропускаме, защото умът ни непрестанно снове между миналото и бъдещето. Той не спира, за да се съсредоточи върху настоящето. Това може да се случи сравнително лесно, ако се засили интереса към него.

П: Какво засилва интереса?

M: Искрената задълбоченост, признак на зрелостта.

П: А как се постига зрялост?

M: Като поддържаш ума си ясен и чист, като живееш живота си в пълно осъзнаване на всеки момент, така както се случва, като изучаваш и разтваряш желанията и страховете си в момента, в който възникнат.

П: Възможна ли е изобщо подобна концентрация?

M: Опитай. Лесно е, ако се прави стъпка по стъпка. Енергията произтича от искреността.

П: Установявам, че не съм достатъчно искрен.

M: Да предадеш себе си е тъжна история. Това разлага ума като рак. Лекарството е в яснотата и интегритета на мисленето. Опитай да разбереш, че живееш в свят на илюзии, изучи ги и разкрий корените им. Самият опит да направиш това ще те направи искрен, защото в правилното усилие има блаженство.

П: Къде ще ме отведе това?

M: Къде може да те отведе, освен към собственото ти съвършенство? Щом веднъж се установиш в настоящето, няма къде другаде да отидеш. Това, което си, отвъд времето, ти го изразяваш вечно.

П: Вие един ли сте или сте много?

M: Аз съм един, но изглеждам като много.

П: Защо изобщо този един се появява?

M: Хубаво е да бъдеш и да бъдеш съзнателен.

П: Животът е тъжен.

M: Невежеството предизвиква тъга. Щастието следва вникването.

П: Защо трябва невежеството да е болезнено?

M: То е в корена на всички желания и страхове, които са болезнени състояния и източник на безброй грешки.

П: Виждал съм хора, за които се предполага, че са осъзнали това, да се смеят и да плачат. Това не показва ли, че те не са свободни от желания и страхове?

M: Те могат да се смеят и да плачат в зависимост от обстоятелствата, но вътрешно са изпълнени със спокойствие и яснота и наблюдават отстрани собствените си спонтанни реакции. Външният вид лъже, особено при един джнани.

П: Не ви разбирам.

M: Умът не може да разбере, защото е научен да се вкопчва и да захваща, докато джнани нито се вкопчва, нито захваща.

П: За какво се държа аз, а вие не?

M: Ти си създание на спомените; поне така си представяш, че си. Аз съм изцяло невъобразим. Аз съм каквото съм, невъзможно да бъда идентифициран с което и да било физическо или умствено състояние.

П: Едно нещастие би разбило равновесието ви.

M: Странното е, че това не се случва. За моя изненада си оставам такъв, какъвто съм – чиста осъзнатост, будна за всичко, което се случва.

П: Дори и в мига на смъртта?

M: Какво значение има за мен, че тялото умира?

П: Нямате ли нужда от него, за да сте в контакт със света?

M: Не се нуждая от света. Нито пък съм в него. Светът, за който мислиш ти, се намира в собствения ти ум. Аз мога да го видя през очите и ума ти, но съм напълно наясно, че той е проекция от спомени; той влиза в допир с реалността само в мига на осъзнаването, който може да е само в настоящето.

П: Изглежда единствената разлика между нас е, че докато аз продължавам да твърдя, че не познавам истинското си Себе, вие твърдите, че го познавате добре; има ли някаква друга разлика между нас?

M: Между нас няма разлика; нито пък мога да твърдя, че познавам себе си; знам, че не подлежа на описания и дефиниции. Има една необятност, надхвърляща и най-широкия обхват на ума. Тези необятност е моят дом, тази необятност съм аз самият. И тази необятност е също така и любов.

П: Вие виждате любов навсякъде, докато аз виждам омраза и страдание. Историята на човечеството е история, изпълнена с убийства – индивидуални и масови. Няма друго живо същество, което да убива с такова удоволствие.

M: Ако се задълбочиш в мотивите, ще откриеш любов – към себе си и към своето. Хората се бият за това, което си въобразяват, че обичат.

П: Със сигурност любовта им е истинска, щом са готови да умрат за нея.

M: Любовта е безгранична. Тази, която е ограничена само до малцина, не може да се нарече любов.

П: Познавате ли такава безгранична любов?

M: Да.

П: Какво е усещането?

M: Всичко е обичано и е достойно за любов. Нищо не е изключено.

П: Нито дори грозното и престъпното?

M: Всичко се намира в съзнанието ми; всичко е мое. Лудост е човек да се разделя чрез харесване и нехаресване. Аз съм отвъд тях. Нищо не ми е чуждо.

П: Да си свободен от харесване и нехаресване е състояние на безразличие.

M: В началото може да изглежда и да се усеща по този начин. Бъди упорит в това безразличие и то ще разцъфти във всепроникваща и всеобхватна любов.

П: Има моменти в живота, когато умът се превръща в цвете и пламък, но това състояние не продължава дълго и животът се връща към ежедневната си сивота.

M: Когато се занимаваш с конкретното, там властва законът на непостоянството; постоянното не може да бъде преживяно, защото то няма граници. Съзнанието предполага изменение, промяна последваща промяна, когато едно нещо или състояние достига до своя край и започва друго; но това, което няма граници, не може да бъде преживяно в общоприетия смисъл на думата. Човек може само да бъде това нещо, без да го знае, но той може да знае какво то не е. То със сигурност не е цялото съдържание на съзнанието, което е във вечно движение.

П: Ако неподвижното не може да бъде познато, какъв е смисълът и целта на осъзнаването му?

M: Да осъзнаеш неподвижното означава сам да станеш неподвижен. А целта е добруването на всичко живо.

П: Животът е движение, неподвижността е смърт. С какво смъртта може да бъде полезна на живота?

M: Говоря за вътрешна непоклатимост, не за физическа неподвижност. Човек става непоклатим в праведността. Превръщаш се в сила, която възприема всичко по правилния начин. Това може да включва, а може и да не включва, интензивна външна активност, но умът остава задълбочен и притихнал.

П: Докато наблюдавам ума си, откривам, че той постоянно се мени, настроенията се сменят в безкрайно разнообразие, докато вие сякаш сте неизменно в едно и също настроение на радостна благосклонност.

M: Настроенията са в ума и нямат значение. Влез навътре, отиди отвъд тях. Престани да се прехласваш по съдържанието на твоето съзнание. Когато достигнеш до по-дълбоките пластове на истинското си битие, ще откриеш, че повърхностните игри на ума почти не те засягат.

П: Значи игри все пак ще има?

M: Притихналият ум не е мъртъв ум.

П: Съзнанието винаги се движи – това е факт, който може да се наблюдава. Неподвижно съзнание е оксиморон. Когато говорите за притихнал ум, какво представлява той? Не е ли умът същото като съзнанието?

M: Не трябва да забравяме, че думите се използват по много начини, според контекста. Фактически има твърде малка разлика между съзнаваното и несъзнаваното – в същността си те са едно и също. Будното състояние се различава от дълбокия сън по присъствието на свидетеля. Лъч осъзнатост осветява част от ума ни и тази част се превръща в нашия сън или в будното ни съзнание, докато осъзнатостта се появява като свидетел. Свидетелят обикновено познава само съзнанието. Садханата се състои в това свидетелят първо да се обърне към неговата съзнателност, а после да се обърне към себе си в собствената си осъзнатост. Себеосъзнаването е Йога. 

П: Ако осъзнатостта е всепроникваща, тогава значи ли, че един слепец щом стане реализиран ще може да вижда?

M: Смесваш сетивността с осъзнатостта. Джнани познава себе си такъв, какъвто е. Той също осъзнава, че тялото му е увредено и че умът му е лишен от цяла една гама от сетивни възприятия. Но на него не му влияе нито наличието на зрение, нито липсата му.

П: Въпросът ми е по-специфичен: когато един слепец стане джнани, ще се възстанови ли зрението му, или не?

M: Ако очите и мозъкът му не претърпят обновление, как би могъл да вижда?

П: Но те ще претърпят ли обновление?

M: Може би да, може би не. Всичко зависи от съдбата му и милостта. Но джнани притежава един вид спонтанно, несетивно възприятие, което му позволява да узнава нещата директно, без посредничеството на сетивата. Той е отвъд възприемаемото и описуемото, отвъд категориите за време и пространство, име и форма. Той не е нито възприеманото, нито възприемащият, а е простият и универсален фактор, който прави възприятието възможно. Реалността се намира вътре в съзнанието, но тя не е съзнанието, нито каквото и да е от неговото съдържание.

П: Кое е фалшивото – светът или моето знание за него?

M: Съществува ли свят отвъд твоето знание? Можеш ли да отидеш отвъд това, което знаеш? Можеш да постулираш за свят извън ума ти, но той ще си остане просто концепция – недоказана и недоказуема. Твоето преживяване е твоето доказателство и то е валидно само и единствено за теб. Кой друг може да има твоето преживяване, щом другата личност е реална само дотолкова, доколкото присъства в твоето преживяване?

П: Наистина ли съм толкова безнадеждно самотен?

M: Да, като личност. В истинското ти битие ти си цялото.

П: Вие част от света, който се намира в съзнанието ми, ли сте, или сте независим?

M: Това, което виждаш ти, си е твое, а това, което виждам аз, е мое. Двете имат много малко общо помежду си.

П: Трябва да има някакъв общ фактор, който ни обединява.

M: За да се открие общият фактор, трябва да изоставиш всички различия. Само универсалното е общо.

П: Това, което ми прави впечатление като извънредно странно е, че докато казвате, че аз съм само продукт на спомените си и печално ограничен, аз създавам обширен и богат свят, в който се съдържа всичко, включително вие и вашите учения. Трудно ми е да проумея как тази шир се създава и съдържа в моята миниатюрност. Може би вие ми давате цялата истина, но аз схващам само малка част от нея.

M: Да, факт е, че миниатюрното проектира цялото, но то не може да съдържа цялото. Колкото и велик и завършен да е твоят свят, той е противоречив и преходен и изцяло илюзорен.

П: Може да е илюзорен, но е удивителен. Когато виждам и слушам, докосвам, подушвам и вкусвам, мисля и чувствам, спомням си и си представям, не мога да не се удивя на чудодейната си креативност. Гледам през микроскопа или телескопа и виждам чудеса, изследвам атома и чувам шепота на звездите. Ако аз съм единственият създател на всичко това, значи наистина съм Бог! Но ако аз съм Бог, защо виждам себе си като толкова дребен и безпомощен?

M: Ти си Бог, но не го знаеш.

П: Ако аз съм Бог, значи светът, който създавам, би трябвало да е истински.

M: Той е истински в същността, но не и в проявление. Бъди свободен от желанията и страховете си и погледът ти изведнъж ще се проясни и ще видиш всичко такова, каквото е. Или пък можеш да кажеш, че сатогуна създава света, тамогуна го помрачава, а раджогуна го изкривява.

П: Това не ми говори много, тъй като ако попитам какво са гуните, отговорът ще бъде: това, което създава; това, което помрачава; това, което изкривява. Фактът си остава – случило ми се е нещо невероятно, а аз не разбирам какво се е случило, как и защо.

M: Е, удивлението е началото на мъдростта. Да се удивляваш постоянно и последователно е садхана.

П: Намирам се в свят, който не разбирам, и следователно се страхувам от него. Така се чувстват всички.

M: Ти си отделил себе си от света, затова той ти причинява болка и те плаши. Открий грешката си и бъди свободен от страха.

П: Искате от мен да се откажа от света, докато моето желание е да бъда щастлив в него.

M: Ако желаеш невъзможното, кой би могъл да ти помогне? Ограниченото е длъжно да причинява болка и удоволствие, които се редуват. Ако търсиш истинско щастие, неуязвимо и неизменно, трябва да оставиш света с неговите болки и удоволствия зад гърба си.

П: Как се постига това?

M: Простото отказване от физическото е признак за искреност, но сама по себе си искреността не дава свобода. Необходимо е вникване, което идва с будната възприемчивост, пламенно изследване и проучване в дълбочина. Трябва да работиш неуморно за собственото си спасение от греха и скръбта.

П: Какво представлява грехът?

M: Всичко, което те обвързва.

Из книгата "Аз съм това" Нисаргадатта Махарадж